Въведение

Здравейте! Аз съм Светльо и планината е моя начин на живот и любимо хоби. От дете се интересувам от география и обожавам планината. От тогава мечтая да посетя различни кътчета на земята. Трите най-големи мечти са един ден да изкача вр. Ухуру в планината Килиманджаро, вулканът Етна на о. Сицилия и вр. Елбрус в Кавказ. След като обходих родните планини на длъж и на шир, дойде ред на планините по света. Това, че имах "Голямото Е" в актива си, както и "39-те планински първенци", далеч не ме правеше подготвен за сбъдването на детските ми мечти. Нямах никаква идея, как би реагирало тялото ми на височини над 3000 м н. в. Това бе причината да се запиша на екскурзия с изкачване на вр. Арарат (5136 м н.в.). в едноименната планина. До този момент никога не бях ходил с водач в планината и ходенето с група бе нещо съвсем ново за мен. Не съм свикнал някой да ми казва, какво да правя, да ми налага темпо и да се съобразявам с други хора. Всички тези решения до сега съм ги взимал сам и планината Арарат ме научи на много неща и ме превъзпита.

Докато се спускахме от базовия лагер на вр. Арарат си приказвахме с нашия водач Венци. Той сподели, че следващата му група е на 25-ти януари 2025 година до първенецът на Африка – планината Килиманджаро и вр. Ухуру (5895 м. н. в.). Изкачването до вр. Ухуру ми е мечта, бях в страхотна форма, но знаех, че няма как за 4 месеца да събера необходимите средства. За това дори не се замислих. 

След като се прибрах в Плевен много приятели и колеги буквално се надцакваха и караха, с кой къде ще отидем на преход или на маса, за да разкажа за приключението до последния пристан на Ноевият ковчег – вр. Арарат. Естествено навсякъде ми задаваха и логичният въпрос „Кое е следващото предизвикателство?!“. Знаех отговора, но нямаше как да го кажа. В същото време, колкото и нескромно да звучи – качването до вр. Арарат ми беше малко. Казвам го с ръка на сърцето! След слизането от върха, тялото ми искаше още и още ... но трябваше да се задоволя само с това.

Една вечер обаче ми попадна реклама за Килиманджаро на супер привлекателна цена. Тогава в мен нещо потръпна. Започнах да ровя в нета и събирам различни оферти за Килиманджаро, но по-добра цена от тази нямаше! Помислих си добре и реших да се обадя на приятел, който е ходил там за съвет. За мой късмет днес дата бе 14-ти септември и моят човек имаше рожден ден! С Веско Павлов се срещнахме, като правихме със съпругата ми Ани Международен маршрут Е8 (Рила – Родопи) малко преди х. Свобода, но си станахме дружки. Днес освен да му пожелая здраве, имаше неща, за които трябваше да питам.

Веско много се зарадва на обаждането и даже имаше история за разказване. Посмяхме се добре и дойде моментът за моите питания. Веско с желание започна да споделя информация. Искаше обаче да му изпратя всички оферти, които съм намерил за Килиманджаро. Каза, че при първа възможност ще ги разгледа и ще ми каже, коя е най-добрата. Аз все още не осъзнавах, какво правя и просто си виках „добре“.

На следващият ден бях получил кратък анализ на 3-те маршрута. Естествено най-евтиният вариант бе описан като цитирам „Абсолютна безсмислица“, а най-добрият вариант бе този на Adventure Тeam България. Погледнах пак цената и си казах: Мамка му, ще ги събера! 3 дни по-късно направо писах на Преслав Конов с когото комуникирах при изкачването на вр. Арарат, че имам желанието да се присъединя към групата му за Килиманджаро. Човекът ми отговори час по-късно, че има 1 място и ми изпрати няколко анкети за попълване, като ми предложи доста гъвкава схема за плащането, както и за покупка на самолетните билети. Тук просто бях мега щастлив и оценявам жеста. Вече виждах светлина в тунела. Така на 17-ти септември имах двупосочен билет до Танзания с кацане на летище Килиманджаро. До тук добре, ами сега?!

Седмица по-късно имахме служебно спортно събитие. Там се събрахме колеги от цялата страна и беше страхотен купон. Както си пийвахме кротко на масата и стана въпрос за планини. Аз кротко си траех и не казах нито дума за сбъдването на моята детска мечта. В края на вечерта отворихме дума за големи спортни събития, спонсорства и други такива. Тогава ми хрумна гениална идея!

Към края на вечерта споделих с колегата Тони, какво ми предстои. Той ме гледаше невярващо. Сигурно ме е помислил или за луд, или за пиян. Защо не и за двете?! Каза ми да му драсна e-mail в първия работен ден след като се приберем. Не възлагах големи надежди, но каквото – такова.

След като се прибрах обратно вкъщи, животът ме грабна с пълна сила. Време за писане – няма. На края просто звъннах на Тони да му припомня за нашия разговор. Оказа се, че и на него му пуши главата и е забравил. Помоли ме все пак да му драсна, какво имам в предвид и ще удари рамо.

Речено – сторено!

Почти невероятно, но след като драснах – получих невероятна подкрепа от колегите в службата. Имах не просто спонсор, а силна подкрепа от приятел. От тук вече знаех, че Килиманджаро вече може да не е просто мечта, а вече се приближаваше към осъществима реалност.

Извън службата никой не знаеше, че ми предстои такова приключение, докато в службата за отрицателно време се почувствах като герой в мирно време. Всички ме питаха "Притесняваш ли се?". Притеснителното в моя случай бе, че грам не се притеснявах ...

 

Екипировка:

След натрупаният опит от Е3 (Ком – Емине), Е4 (Петте планини) и Е8 (Рила – Родопи), както и изкачването на вр. Арарат (5136 м н.в.) тръгнах както по традиция с малка раница и минимум багаж. Поради опасения, че може да имам проблем с това, че раницата ми е голяма за ръчен багаж, тръгнах с малката си раница на Crivit, която е 30-на литра. Напълно достатъчно са. Задължителният duffle сак, който ще носи моят шерп беше най-обикновен от Декатлон с обем 80-120 литра. Бях си взел също:

4 чифта обувки - ветеранът Salomon X` Ultra Mid GTX 3, Salomon X Breze Mid GTX, ниски Salomon X Ultra LTR GTX и La Sportiva Trango Alps за атаката.

3 бр. Панталони (Crivit - летен бързосъхнещ, Berghaus с мембрана GoreTex и Columbia с мембрана и тънка подплата за всеки случай)

2 бр. Ветровки (софтшел + мембрана Patagonia с GoreTex)

Термобельо от мерино Isobaa с дебелина 200 - горнище и долнище.

2 бр. полари

6 бр. Тениски (2 бр. Super Natural мерино + 4 бр. синтетика, супер леки, бързо съхнещи подарък от ОББ)

5 чифта чорапи (2 чифта с CoolMax материя, 2 чифта PirinHill Try to fly + 1 чифт дебели вълнени чорапи на Mund K2 с вълна от мериносова лама)

4 чифта ръкавици (ръкавици без пръсти, леки ръкавици от мерино, дебели зимни ръкавици с 5 пръста и ръкавици тип „лапи“)

Бельо

Гети

Чехли

 Спален чувал Zulu с температура на комфорт -3 градуса

… лятна шапка, очила, ски маска, пухенка, 3 бр. алуминиеви бутилки за вода, 2 бр. Челници, 2 бр. Powerbank + зарядно за телефон, поларена шапка, плажно масло, гел против насекоми, нокторезачка, крем здраве, ластичен бинт, капки за очи, лекарства (против запек, диария, парацетамол), бързосъхнеща кърпа, 3 бр. Уормъри, 2 кенчета Coca Cola, 6 бр. протеинови барчета и … май друго няма.

 

Ден 0 и ден 1: Голямото пътуване

Беше петък – ден на майстора. Даже бях на работа! Днес до София щях да пътувам с двама наистина хард приключенци – Катя и Жоро. Те пътуваха към друга дестинация и случайно или не – датите ни се съвпадаха. Мисля, че е излишно да споменавам, че Катя ми е колежка от службата. Първоначалният ми план беше друга колежка от Плевен да ме закара сутринта рано до София, от там да си работя дистанционно и на другия ден да летя. Но предложението на Катя се припокриваше с любимата фраза на Дон Корлеоне „Ще му направя предложение, на което не може да откаже!“.

Така си беше. Предложението беше толкова добро, че не съм се и замислял. Взеха ме буквално от вкъщи и се прибрах при роднина в София тъкмо за вечеря. Бях толкова спокоен, че съм спал като малко дете. На сутринта станах в 6:30, без аларма и си облякох цивилните дрехи. Сложих си дрехи за 2 дни в ръчния багаж, като ритуал против загубване на чекирания багаж и се отправих към Терминал 2 на летището в София. В 7:45 часа сутринта трябваше да се срещна с Венци Костов – водач и представител на Адвенчър Тийм България, с когото бяхме заедно и на вр. Арарат в Турция. С него и още едно момче трябваше да летим заедно към Истанбул.

Стандартните проверки минаха много бързо. Традиционно по летищата срещам винаги по някой познат, който по принцип виждам рядко. Днес не беше изключение. Г-н Кюмурджиев живее на 100-на метра от вкъщи, много рядко се виждаме, но днес щяхме да летим с един и същ полет. Запознахме се и с третия човек от нашата група, който ще пътува с нас – Ангел.

Полетът до Истанбул бе кратък и приятен. Тъй като предходната вечер се срещнах с Тито, Стефан, Калоян и Цецко от Планинарския форум, и говорихме цяла вечер за Ком – Емине, днес ми предстоеше кратко дежавю. След излитането на самолета, в голяма част от полета се движихме успоредно на легендарната „пътека“ по билото на Балкана. Гледките бяха зашеметяващи, а спомените ме връхлитаха и емоцията от срещата все още ме държеше. Негово величество вр. Ботев (2376 m н. в.) се открояваше сред снежната приказка и облаците.

След комфортното кацане на новото летище в Истанбул, с Венци и Ангел решихме да се огледаме кой гейт къде е и да посетим IGA Lounge, където планирах да полегна и да си почивам по време на 7-часовият престой. Възможностите за посещението на този салон бяха срещу заплащане (между 30 и 90 евро) или безплатно ако притежаваш висок клас кредитна карта MasterCard. В случая моите колежки от службата се бяха постарали и ме бяха въоръжили с MasterCard Gold на ОББ, която ми осигуряваше безплатен достъп до 3 часа.

Като видях опашката за салона обаче и фактът, че трябва да изоставя дружките си – леко дръпнах назад. Реших да не седя сам салона и избрах вариантът да си приказваме за планини с Венци и Ангел. Използвах времето и за четене на електронната книга, която си бях подготвил. Наречете ме старомоден, но това не е моето. Не е ли да хванеш книжката в ръце, да ти замирише на хартия и да я разлистваш ... не знам. Не че не я прочетох, но удоволствието не е същото.

Времето мина неусетно и дойде време за следващият полет. Изходът за него се оказа съвсем близо до мястото, където с Ангел и Венци си почивахме. На изходът се запознахме с още 2 момчета от нашата група – Дани и Вили.

Вторият ни полет отново бе с хубав комфортен самолет – Boeing 737 max 8. А за обслужването – мога да напиша книга. Супер впечатлен съм! Не случайно Turkish airlines  са сочени като най-добрата авиокомпания към днешна дата.

Тук като комшия по седалка имах късмета да се падна до човек, който също щеше да щурмува Килиманджаро в следващите дни. Чувах го да говори френски, но след бързо запитване от моя страна се оказа, че говори и английски. Човекът бе от Тунис! Веднага завързахме разговор и му разказах за моите пътешествия из Тунис и той беше супер впечатлен. Каза, че на някои от местата самия той не е ходил. Човекът ми показа снимки от Атласките планини. Аз от своя страна пък му показах снимки от Рила, Пирин и Стара планина. Каза, че са невероятно красиви, което е безспорен факт. Също така обсъдихме изкачването в Килиманджаро и се оказа, чe програмите ни са доста сходни. В самолета имаше и доста румънци, които бяха тръгнали към нашата цел. В последствие щяхме често да се засичаме по пътя нагоре.

Около 2 часа след полунощ, местно време кацнахме на летище Килиманджаро близо гр. Аруша. Въпреки, че авиокомпанията предоставя на всички пътници безплатно превръзка за очите, тапи за уши топли чорапи за краката, за да махнеш обувките – честно казано не съм спал нито минута. Гледах филм, слушах класическа музика, четох книга ... и 7-те часа полет минаха.

Със слизането от самолета усетих, че съм доста неподготвен за местните условия. Температурата на въздуха бе около 24 градуса, а аз бях с пуловер, пухено яке, даже и вълнена шапка имах в джоба.

Минахме всички проверки безпроблемно. За моя радост си намерих багажа и вече бях спокоен. Ще се ходи на Килиманджаро! Натовариха ни петимата в един бял бус и след няма и час вече бяхме пред хотела в гр. Моши. Беше 4 часа сутринта. Все още имах време да се наспя ...

 

Ден 2:  Ден за почивка и подготовка

В 8 часа сутринта вече се бях наспал и се чувствах супер свежарка. Теглих си един бърз душ и излязох на големият общ балкон на хотела. Там имаше голяма люлка, която гледа към Килиманджаро. Планината все още се криеше в облаци. 

 

Погледнах прогнозата за времето. От там по всичко личеше, че точно от днес времето се разваля. Даваха го абсолютно всеки ден да вали и то сериозно да вали. Казах си „И този път няма да познаят“. Захвърлих телефона си настрани. В този момент до мен на люлката дойде готина мацка на плитки. Поздрави ме и седна до мен. След кратък разговор се установи, че е от Нигерия и вече се е качила на върха. Предната вечер ги бяха настанили в хотела. Беше много усмихната и готина. От къде такава енергия рано сутрин – не знам. Започна да ме разпитва за България, Европа и други такива. Аз отговарях кратко и стегнато, без много да се обяснявам. В този момент мечтаех за чаша чай. Докато комуникирахме, силно ме впечатли, колко усмихнато и положително е заредено това момиче. А английският и бе толкова добър, че всеки би я разбрал, какво иска да каже. За сметка на това, моят английски е ужасен, но тя ме разбираше без проблем.

В този момент се появиха и моите дружки от групата, и отидохме на закуска. Хапнахме добре, пробвах пърженият банан, омлет, разни салати и най-вече плодове. Сокът не беше сок, а направо фреш от тропически плодове. Бях забравил, че трябва да внимавам с храната ... Но просто бях гладен!

 След закуската видях, че Килиманджаро се показва зад облаците. Качих се обратно до терасата на третия етаж, за да снимам.

Нигерийката все още беше там. Помолих я да ме щракне, после аз и направих една бърза фотосесия, даже и селфи си направихме заедно. В този момент се появиха моите дружки и потеглихме на разходка в град Моши. Време бе да се слеем с местните, което в предвид цвета на кожата ни се оказа трудна работа.

По улиците бръмчаха триколки, които се оказаха таксита, всеки ти подвиква от някъде, постоянно идваха да ни предлагат да си купим гривни, шапки, да ни предложат тур до Килиманджаро или сафари в Серенгети, Нгоронгоро и други. И все пак местните не са агресивни да те дърпат и не бих ги нарекъл досадни.

 

Правеше впечатление, че имат доста внушителна катедрала, също толкова голяма джамия, както и храм на друга религия, която така и не разбрах, каква е. Естествено най-много внимание отделихме на пазара за плодове. 

Вярно, в България вече 35 години имаме банани, но тукашните бяха различни. Дължината им бе 10-на сантиметра. Имаше както жълти, така и розови. Първите бяха същите на вкус (да не кажа по-сладки) от тези южноамериканските, които ядем в България. Но тези розовите обаче бяха вкусотия неземна! Боби от нашата група ме почерпи с такъв и направо си облизах пръстите! Попаднат ли ви розови банани – опитайте задължително!

Това, което нямаше как да не ми направи впечатление, са местните хора. Виждах в каква бедност живеят, но не изглеждаха угрижени или нещастни. Напротив – едни огромни усмивки с красиви снежно бели зъби, наредени перфектно, все едно гледаш армията на Северна Корея. Отдавна не бях виждал толкова усмихнати хора, за толкова кратко време. Поздравяваха с типичното за езика суахили „Jambo“. На един от тротоарите видях жена с детенце, което нямаше годинка, да продава обувки. Детето беше невероятно красиво, още не проходило. Беше седнало на тротоара и си играеше. В България всеки родител би казал „Стани от цимента, че ще настинеш“, но тук всичко това бе нещо нормално. На няколко метра от детето пък се разхождаше красив гекон. Грам не се смущаваше от човешкото присъствие.

За финал на разходката ни влязохме в магазин за хранителни стоки. Купихме си вода и някаква дребни неща за хапване. След кратък пазарлък си платихме с долари. Тук ключовият момент е, че доларите задължително трябва да са не по-стари емисии от 2013 г. По възможност да са новички и да не са измачкани.

Наближаваше обяд. Прибрахме се в хотела и хапнахме. След това реших да отида пак на балкона и да позяпам планината, а и да си кибича малко на въздух. Там имаше още 5-6 човека, включително и моята приятелка от Нигерия. Говореше си по телефона. След малко дойде при мен и почна да разказва за върха. Сподели, че горе е било много студено, имало сняг и условията били тежки. Моята неволна реакция бе в стил „Аз съм от Плевен, със студ не можеш ме изплаши. Ние едно време на -25 градуса, пиехме бира на пейките на влюбените“. После се заслушах, че това момиче имаше повече опит от мен при височинните изкачвания. Спомена Пойнт Ленана в Кения и още някакъв 4000-хилядник в Камерун. Сега вече имаше и вр. Ухуру – първенецът на планината Килиманджаро, Африка.

По време на обяда се бяхме разбрали с Дани от нашата група, да направим един басейн. Беше време да се сбогувам с моята нова приятелка от Нигерия (така и не запомних, как се казва) и точно на сбогуване ми каза, че иска тениската ми за спомен. Погледнах я с усмивка, изчервих се, но се измъкнах с оправданието, че ми е за награждаването в края на прехода и нямам друга. В последствие това ще се окаже вярно.

Водата в басейнът беше перфектна. Въпреки, че температурата на въздуха бе около 29 градуса, престоят около басейна беше страхотна идея. Първоначално бяхме само с Дани, а после дойдоха Вили и Киро. Намерихме доста общи теми на разговор. Вили бил родом от Сандански, но нещо Благоевградският му диалект липсваше. Бях много нещастен от този факт! Някак неестествено звучеше за човек от Македонско. По някое време решихме, че денят няма как да мине, без да разцъкаме един хубав белот. 

 С Киро бяхме в един отбор. Много бой им хвърлихме. По принцип не ми върви на карти, но в този ден нещо се бях повредил. Докато играехме карти, красива птичка се хранеше с нектара на цветята наоколо, а на стената ни имаше гекон, който невъзмутимо  разглеждаше картите на поне трима от нас.

През това пристигнаха новини, че горе в планината вали зверски и е много студено. „Сефте“ казах си аз изигравайки последните си 2 коза и затваряйки третата партия белот в наша полза. Киро искаше да си потърси още 1 чифт обувки. Така се роди идеята за втора разходка из гр. Моши. Речено – сторено!

Като цяло нищо ново, Киро не успя да си хареса обувки. Първо, че нямаше нищо подходящо, второ – не искаха да приемат щатски долари или обявяваха някакви нереални цени.

Посетихме местното училище. Изглеждаше доста прилично, а градините покрай него бяха пример за подражание.

След като се прибрахме започна трескавото подготвяне на багажа. Трябваше всичко от дъфъла и раницата да бъде извадено и наредено така, че дъфъл бега да е максимум 15 кг, а ежедневния ми багаж да е в раницата. Вкъщи на пода ми се получи, а тук ... и тук стана, но всичко трябваше да е компресирано с WinZip.

Седнахме на вечеря и раздумка. Настроението бе 6. Чувствах се адски спокоен. Единствено прогнозата за времето в следващата седмица не ми харесваше, но какво да правиш? Природа ....

 Ден 3 Голямото начало. От цивилизацията до Machame Camp (2835 m н. в.)

През нощта към 3 часа след полунощ дойде по-голямата част от групата ни. Тази група предходния ден бяха на сафари в Кения. Така от 6 човека, станахме 25-ма. Съкилийникът ми се казваше Иван и беше от София. Продължих да си спя и оставих Иван да се оправя.

На сутринта се събудих както по традиция в 6:30 часа. Минах през банята, като за последно и отидох да закуся. Въпреки, че вчера хапнах добре, тази сутрин бях освирепял от глад. На закуска се запознах втория ни български водач – Даниел и с още няколко човека от групата. 

Заформяхме се интересно стадо. Предстоеше ни една седмица заедно.

В 9 часа имахме среща на рецепцията, където ни проведоха кратък инструктаж, събрахме багажа и ни раздадоха котки, понеже горе имало сняг. Добре, че сме в южното полукълбо, само на 350 км от Екватора, инaче щях да кажа „Хайдеее, зимата изненада танзанийците“.

На вън пред хотела имаше кантар, където всеки можеше да си измери тежестта на дъфъла. Моят тежеше скромните 15.1 кг. Точно 100 грама повече от позволеното. Повече от това не успях да го разтоваря. Раницата на гърба ми тежеше 6.4 кг с 2 литра вода, което само по себе си беше чудесно постижение.

Натоварихме се по бусовете и поехме към Machame gate (1800 m н. в.). Там бе и началото на нашия преход. Тук след уреждане на административните подробности и претегляне на багажа ни, щяхме да продължим пеша нагоре.

Малко интересни факти за Килиманджаро: Много хора смятат, че Килиманджаро е когато манджата се разсипе върху килима. Истината е съвсем друга. Има няколко теории за произхода на името на планината. Има няколко превода на името на планината сред които "Бялата планина", "Блестящата планина" и други.

Килиманджаро е най-голямата свободно стояща планина в света, най-високият стратовулкан в източното полукълбо, както и най-високата планина в Африка. Първенецът на Килиманджаро и най-висок връх в Африка е вр. Ухуру с неговите 5895  м н. в. Първото българско изкачване на върха е на 16 август 1967 г. от учителката Даринка Камбурова.

На входа на парка слязохме от бусовете и ни връчиха обяда. Странно е, колко много може да огладнее човек за 2 часа, но се оказах добро прасенце. Почти всичко си изядох. За десерт имах ябълка, която прибрах в раницата, а бананът от раницата го споделих с маймунката, която дойде при нас. 

По-интересно нещо от маймуната под навеса беше само китайката, която тичаше по един ластичен клин да се снима с нея. 

Но пък разговорът между нея и Драго от нашата група бе нещо, на което се смея до ден днешен. Tя му говореше на китайски, а бачи Драго сподели, какво и мисли на български ...  Буковски пасти да яде!

Малко преди 13:00 часа най-накрая тръгнахме в редичка нагоре. Предстояха ни 4.5 часа и 1000 м положителна денивелация през нещо като джунгла. Даваха го да вали и за това бях принуден да изпълня ритуала си против дъжд – обух си панталона с мембрана, облякох мембранното яке и обух водоустойчивите обувки. Бях сигурен, че така облечен няма да капне и капка.

През цялото време се движихме в компактна група с приятно темпо. Все още не се познавахме добре и буквално си вървяхме и се запознавахме в движение. Интересни типажи не липсваха. На всички им бе чудно, защо водачът ни Султан ходеше с коженото яке, при положение, че е такава жега. Неофициалната версия, която няма нищо общо с реалността и се тиражираше из между нас бе, че след като ни настани в лагера, ще слезе до градчето за дискотека (сигурно на блек парти), и после ще се качи отново. Да не мъкне дрехи ...

Колкото до времето – прогнозата за дъжд не се сбъдна. Беше топло и доста влажно. Зеленината на гората бе радост за сетивата. Още на летището имахме сблъсък с това, как в София всичко бе сиво и гадно, а с кацането си тук в Танзания всичко бе приятно свежо и зелено.

От време на време правихме почивки за преобличане, тоалетна, похапване ... всичко си беше точно по мярка. Темпото бе всичко друго, но не и бързо. Беше си съвсем в рамките на нормалното. 

 

Почти неусетно стигнахме до първия си камп в планината Килиманджаро. Тази вечер щяхме да нощуваме в Machame Camp на 2835 м н. в. Часът на пристигане бе малко след 17:30. Според термометъра на кампа бе 14 градуса. Записахме се в книгата за гости и се отправихме към палатките.

 Поляната, която ни бяха отредили за разпъване на палатките бе малко тясна. Бяхме буквално един до друг. Когато някой преминаваше покрай палатката ми и имах чувството, че ще стъпи върху главата ми.

Вечерта към 19:00 часа се събрахме за вечеря. Успях да си намеря местенце в най-малката палатка за хранене. Там се запознах с Боян, Роси, Ойген и Радка. С Киро вече добре се познавахме и нямаше нужда от представяне. Докато сме в Килиманджаро всяка сутрин и вечер щяхме да се храним заедно. Обслужва ни шерпът Сейф, който е танзаниец и е на 23 г.

За вечеря имаше супа, някакви пилешки кълки, които все едно бяха от врабчета с варени картофи и за десерт плодове. Аз като добро прасе ядох от всичко. Плодовете бяха вълшебни. Имаше от местните банани, ананас и  диня. Да си кажа честно, нашите дини в България (Долно Дъбнишките) ми харесват повече. Може точно тогава да не сме уцелили на диня, но фактите бяха такива.

Към 21:00 часа се отправихме към палатките за сън. Бяхме по двама в палатка, но палатките бяха толкова близо една до друга, че когато някой хъркаше и ставахме съпричастни. Съкилийникът ми Иван на 2 пъти ме побутна с изречението „Светльо, хъркаш!“. За негова изненада обаче аз бях буден и съвсем адекватно му отговарях, че не съм аз. Докато си приказваме хъркането продължаваше, което бе ясен знак, че не е от мен …

 

Ден 4: Machame camp (2835 m н. в.) –  

Shira Camp (3750 m н. в.)

Ако денят се познава по сутринта – то днес ни предстоеше интересен ден! Не бях спал кой знае колко. Традиционно в 6:00 часа бях ококорил широко очи. Чувствах се странно, понеже за никъде не бързах. Подадох си главата вън от палатката – все още бе тъмничко. Реших да се разходя до тоалетната. От всякъде се чуваше ръмжене, все едно съм заобиколен от зверове. Навсякъде пък където стъпвах бе не просто влажно, а направо мокро. А уж не беше валяло тази нощ. Видях, че вече готвачите се бяха активизирали по приготвянето на закуската ни.

Върнах се в палатката и полегнах за кратко. Съкилийникът ми беше в някакво полубудно състояние и разменихме 2 приказки. Малко след това дойде и някой от шерпите да ни събуди и да ни предложи кафе. Тъй като ние с Ванката не пием кафе, лекичко го поотсвирихме човека.

Започна трескавото събиране на багажа, сгъването на спалните чували и прочие, след което се отправихме към шатрите за закуска. Днес имаше каша, палачинки и някакви сандвичи тип „студентски сандвич“ – две филии, по средата с трета. Чаят обаче беше голяма благодат. Като няма бира и чаят става за пиене!

Още от сутринта напече приятно слънчице. Беше топло и много приятно и това ме подлъга много жестоко. Днес реших, че ще се облека с възможно най-леките си дрехи, като за горещ и сух летен ден.

Малко след като закусихме, в 7:00 часа се събрахме цялата група и заедно закрачихме по пътеката нагоре. Планината за кратко показа снежната си шапка, след което започна едно заоблачаване, което бях 100% убеден, че ще е за кратко. Все пак едно време в учебниците по География пишеше, че до обяд е слънчево на Екватора, а след 12 часа се заоблачава и след обед вали дъжд.

 

Посоката днес беше само нагоре. Тук свършваше горският пояс и навлизахме в пояс с по-ниска растителност. Теренът бе влажен, на места доста мокър, а там където се стъпваше на камък – хлъзгаво.

Стигнахме до място, където горската пътека отстъпи място на каменистия терен. Често ни застигаха носачи, които вежливо поздравяваха със звучното „Джамбоо!“, "Мамбо!" и „Хакуна матата“. Нямаше как, правихме им път. В същото време като се позабързаме на някъде и местните водачи ни казваха „Pole, pole”, което в превод от суахили е „бавно, бавно“. В последствие ги научихме да казват на български „полека, полека“.

Добро настроение в групата не липсваше. Всички все още бяхме свежарки и с усмивки на лицата. Тъй като все още не се познавахме добре, постоянно всеки се озоваваше в различни части на групата и комуникираше с различни хора. Днес се запознах с Варненци. Едно от момичетата направо със замах ми каза, каква зодия съм. Бях впечатлен, защото никъде не бях споменавал (не вярвам в зодиите). 

Сравни ме с някаква нейна приятелка, която като начин на мислене била същата! Рекох си „мале, горкото момиче!“ Слава Богу не спомена за кирливите ми ризи, а само хубави неща каза … странно 😊

Около 9 часа обаче започна да се спуска ниска облачност и мъгла. След бърза проверка на прогнозата за времето се оказа, че синоптиците са на път да познаят, какво следва. Аз обаче бях оптимист. Колко пък ще вали …

Малко преди 10 часа дъждът вече беше факт. Някой в групата попита, дали да си слагаме дъждобраните, като останах с впечатление, че не чакаше отговор.

До този момент живеех с мисълта, че дъждобранът е нещо, което само ще разнасям без да ми трябва. Даже и в този момент си мислех, дали просто да не си облека мембранното яке и да сложа дъждобрана на раницата. Но като видях всички, как се екипираха – извадих дъждобранът за първи път от чантичката му. Ей така, да не се цепя от колектива. Чувал съм, че който се цепи от колектива, колектива му го нацепва колективно!

Историята на този дъждобран е кратка. Намерихме го със съпругата ми случайно като ходихме на вр. Руй, до един каптаж. Бях му пуснал снимки из групите и форумите, но никой не си го разпозна и така от няколко години седи в гардероба с екипировката ми. Днес обаче този дъждобран щеше да се окаже изключително важна част от екипировката ми.

Дъждът се усилваше, но за сметка на това планината ставаше все по-красива. Тук с пълна сила важеше фразата „Няма лошо време в планината, има различен нюанс на красивото“.

На места започнаха да се появяват красиви мини поточета с водопади. Гледките бяха като от високобюджетен филм на National Geographic.

От тук растителността бе различна. Вече виждаме иглолистни храсти и дръвчета. Доста различни са от всичко, което бях виждал по родните планини. Макар и трудно да се разпознавахме, кой кой е по дъждобраните, лафът не спираше. Оставяме на страна, че имахме цели 8 човека, които бяха с тъмно син дъждобран на Ferrino и там буквално стрелях в тъмното, кой ще заговоря.

 Дъждовното време обаче доста сплоти новия ни колектив. Всички си помагахме един на друг със слагането на дъждобраните и с подаване на бутилките за вода и други. Никой не измрънка нито веднъж, че вали. Явно всички бяхме подготвени за преход в тези условия.

В 12:15 часа вече бяхме на Shira camp на 3750 m н. в. Температурата тук бе 6 градуса. Дъждът освен, че не спираше, появи се и неприятен вятър. Трябваше да изчакаме 20-на минути, докато палатката ни стане готова, но това лично за мен не беше никакъв проблем. 

Тъкмо стана време за настаняване и грейна слънце. С моят съкилийник Ванката използвахме този момент, за да „прострем“ всичките си дрехи да съхнат. На мен панталонът ми бе като току-що излязъл от пералня без центрофуга. Обувките ми почти не бяха мокри. Метнахме и дъждобраните!

Реших да използвам прозореца от хубаво време, за да потърся обхват, снимки, както  и да се запиша в книгата за гости в кампа. Тук си имахме нова компания. Покрай нас обикаляха от местните гарвани, които не се страхуваха от нищо и похапваха всичко, което им подхвърлиш. А по земята щъкаха много интересни мишоци на сиви райета.

Около 14:00 часа седнахме по шатрите да обядваме. Днес за похапване имахме паста болонезе или поне танзанийският и вариант. Беше вкусно между другото!

Докато излезем отново след обяда и слънцето се беше скрило. Но въпреки това дрехите ми вече бяха сухи на барут. Обувките само бяха все още леко влажни, но нищо фрапантно. При толкова чифтове обувки – никаква драма. Като стана на въпрос за обувки: на Драго от нашата група се беше скъсала една от обувките му и един от шерпите му беше теглил един професионален шев. Резултатът беше чудесен като за полеви условия.

След успешната манипулация с Драго ходихме да се запишем в книгата на кампа и да говорим по телефоните. Бяхме намерили мястото с перфектен обхват. Там се засякохме и с Румънската група, която беше в самолета с който дойдох. С тях си лафихме и като идвахме към този лагер. Едно от момичетата ме попита, дали съм посещавал Румъния. След кратък разговор се оказа, че аз съм ходил на повече места в Румъния, от колкото тя е ходила. Беше мега впечатлена.

Shira camp е наистина на живописно място, но когато наближи залеза беше истинското шоу. Гледката към планината Меру беше меко казано поразяваща. Тя представлява загаснал вулкан, но слънцето като застана над нея, направо си изглеждаше като изригващ такъв. В този момент обаче Килиманджаро реши също да покаже прелести и се разкриха панорамни гледки към ледената шапка. Това изкара всички от палатките с телефони в ръце. Беше невероятно!

След залез слънце стана доста студено. Щом аз извадих пухенката преди вечеря, значи работата отива на зле. В шатрата ни чакаше вечерята любезно поднесена от Сейф. Имаше традиционната супа, омлет и някакви техни си наденички, които нямаха абсолютно никакъв вкус, но все пак е храна. Както се казва в едно българско произведение – гладни ще ходим, но от глад няма да умрем! Тази вечер наблегнахме на плодовете. Ананасът и авокадото бяха превъзходни. След като напълнихме стомасите се отправихме към палатките за сън. Предстоеше ни студена нощ. Не знам, защо бях решил, че само по тениска мога да си легна в спалния чувал …

 

Ден 5: Shira camp (3750 m н. в.) –  

Lava Tower camp (4600 m н. в.) – Baranco camp (3900 m н. в)

Добро утро! Тази сутрин в 5 часа бях решил, че вече съм се наспал. На третото ходене до тоалетната в този студ ми беше трудно да се стопля и да поспя поне до 6:00 часа. През нощта  не се чуваше толкова хъркане, защото палатките бяха сравнително далеч една от друга. До вчера карах на вода, която си носех от България, както и на минерална закупена тук в Танзания. Обаче смяната и с преварена тук на кампа веднага се усети. Чувствах се като лейка. Голямо тичане до тоалетна цяла нощ. На всичкото отгоре, заради разредения въздух, всяко едно излизане от чувала, ставане, обличане и обуване на обувките ме запъхтяваше така, все едно съм тичал по някой баир нагоре. Като се върнех и си пуфтях като парен локомотив. Както казва един мой приятел, чието име няма да кажа, но ще си познае думите в пътеписа: „Красива планина, но ми липсва нещо от атмосферата й“.

В 6:00 часа отново дойде някой от шерпите, за да ни събуди и да предложи кафе. Със съкилийника вече бяхме будни. Не бих казал, че сме спали Бог знае колко, но пак беше нещо. Аз между 2 и 4 часа през нощта голямо въртене му ударих. После аз заспах, а Ванката будуваше … трудно беше със съня. Добре, че съм корав и 3-4 часа сън са ми напълно достатъчни за базово възстановяване.

Закусихме на бързо с палачинки, яйца, наденички, чайче и в 7:00 потеглихме към Lava Tower camp, който беше на 4600 m н. в.

Погледнах прогнозата за днес – даваха го да вали проливно почти през целия ден. Вече почнах да се чудя, защо ли я гледам тази прогноза?! Ми то едно и също всеки ден! Реших, че ще направя традиционния ритуал против дъжд – обух си мембранен панталон, мембранно яке и обувките с мембрана. Разчитах на чувството за хумор на планината и че ще стане точно обратното. И ето – пекна слънце!

Днес преходът ни бе изцяло на открито по пътека из между големи камъни. За сметка на това обаче пътеката не бе от типа „чупи крака всякакви“. Движихме се почти всички в компактна група. Нямахме много въздух, но пък с Перата, Светла и Ками го бяхме ударили на истории от всякакъв тип. Всеки разказваше по нещо и беше много забавно. Буквално не сме усетили как са минали 3 часа само нагоре. Изкачването беше полегато, а времето приятно. Недоспиването бе всеобщ проблем и никой не говореше за това.

Към 11:00 часа обаче се спусна гъста мъгла, теренът от каменист се промени към „пустинен“ с малки камъни. Бях сигурен, че ще ни се размине дъждът, но планината бе на съвсем друго мнение. 

 

За малко да се окажа прав. Към 11:30 не заваля дъжд, а беше по-скоро суграшица. Беше сигурно около 0 градуса, защото не беше нито дъжд, нито сняг. Така взехме единодушното решение, че всички ще си облечем отново дъждобраните, което бе и правилното решение.

Продължихме с бавно и монотонно темпо нагоре. Започнахме да навлизаме в зона, където се беше задържал снежец. В далечината сред мъглата се виждаше и силуета на вр. Lava Tower. Наближаваше 12:10 часа, а аз вече бях освирепял от глад. Въпреки дъждовното време пиех много вода, а в същото време бях постоянно жаден. Нещо танзанийската вода не ми понасяше. Точно в 12:15 вече бяхме в Lava Tower camp на 4600 m н. в. Дъждът поспря.

Идеята беше да изкараме тук поне час, час и половина за аклиматизация и после да слезем и нощуваме на по-нисък камп. Шатрите ни бяха разпънати и скоро обядът щеше да е готов. Седнахме в нашата си шатра обичайните заподозрени – аз, Ради, Ойген, Роси, Боби и Киро. Сейф се грижеше нищо да не липсва на масата ни. Тъй като храната винаги артисваше при нас, взехме решение. 

Можем да вземем още някого при нас, но за целта трябва да се спази следната процедура: пуска се Заявление по образец, ние го разглеждаме в рамките на 2 седмици и до 2 месеца връщаме отговор. Така кандидатът ще усети цялата тежест на Държавната администрация 😊

Не знам от височината ли, от умората ли, но храната беше страшно вкусна и хапнах повече от добре. Обаче нещо необичайно се случваше с главата ми. Имах усещането на съвсем леко, но дразнещо главоболие. Болеше ме само от слепоочията нагоре. Реших, че е нормално и няма смисъл да се бъркам за хапчета.

След час и половина престой на Lava Tower, започнахме стръмно спускане. Планината бе невероятно красива. Тук бе точно границата между дъждът и снегът. 

Мъглите караха ледената шапка на Килиманджаро във всеки един момент да изглежда различно. Пътеката бе малко тип Пиринска – камънак, при това хлъзгав. За да е още по-криво – заваля и то както си трябва. Разбирах чудесно иронията на съдбата. 

Може да нямаме баня, но за сметка на това те вали всеки ден и искаш, не искаш – пак си мокър.

И все пак дори лошото време си има своя чар. Започна да се появява рядка растителност – предимно ниски храсти и дръвчета. Беше много красиво. Естествено и дъждът се засилваше и всички пътеки се превърнаха в реки. По принцип мембраната на обувките ми работи чудесно, но след толкова часове под дъжда – усещах вече, че единият ми крак е мокър. За капак и главоболието ми се засилваше. 

И въпреки всичките несгоди, преходът все още ми доставяше удоволствие. Не спирах да снимам и да се радвам на природата. Това, че вече бях доста мокър си го слагах задбалансово. Хората покрай мен бяха в същото положение, което не ме успокояваше, но ме навяваше на мисълта, че не беше въпрос на екипировка.

 Броени метри преди кампа вече не валеше дъжд, а буквално се изливаше. За сметка на това вече нямаше къде да се стъпи извън реката … исках да кажа пътеката.  С пристигането на Baranco camp (3900 m н. в.) се наложи да поизчакаме край бараката, където е книгата за гости. Беше 17:00 часа, залезът наближаваше, но като гледам как вали – едва ли щяхме да го видим. Докато се впишем всички в книгата и докато разпънат палатките, щяхме да седим под навес. През това време обаче болките в празната ми глава вече станаха нетърпими и реших, че няма смисъл да се мъча повече. Разопаковах се от дъждобрана и взех един Парацетамол. Стиснах зъби и започнах да чакам знак, че палатката ми е разпъната. След около 15-на минути тръгнахме дружно към палатките. Аз бях от късметлиите, чиято палатка беше готова. Само си събух обувките, свалих дъждобрана и се подпрях в седнало положение с разтворен найлонов плик в ръце (в случай, че повърна). Притворих очи за секунда … и се събудих малко след 18:00 часа в същата поза, в която притворих очи преди около час. Факт е обаче, че макар и в седнало положение, съм спал като бебе и се събудих така, сякаш нищо не е било.

Станах да си оправям екипировката от днес. Все още валеше, даже и лек пронизващ ветрец имаше. Дъждобранът и гетите не бих ги нарекъл мокри. От тях просто течеше вода, все едно сега ги вадя от реката изпрани и все още не съм ги изстискал. Обувките с които бях обут въпреки мембраната си бяха подгизнали и шансът докато съм в Африка да изсъхнат за мен лично бе нулев.

Запътих се към шатрата за вечеря. По пътя срещнах други другари от групата и като цяло всички бяхме на едно и също дередже. Може да съм мокър до кости, но за сметка на това бях гладен. Топлата супа и вкусните плодове ме накараха да живна. Вече бях съвсем нов човек, макар и мокър. Полафихме с бойните другари в палатките, всеки от нас сподели за болежките си. Всички като цяло страдахме от едно и също. Аз бях с 4 чифта обувки и бях лесен, но останалите колеги имаха проблем с това, какво ще обуят утре …

Ден 6: Baranco camp (3900 m н. в) – 

 Karanga camp (3995 m н. в.)

Добро утро!

Беше една рядко отвратителна нощ. Сумарно трудно ми се събраха около 3 часа сън. В 5 часа сутринта моя организъм беше решил, че няма нужда от повече сън. Странното е, че клепачите ми не бяха на това мнение. Без да преувеличавам, ставах 5 пъти до тоалетна, а всяко ставане ми коства доста усилия, докато се облека, докато си обуя високите обувки (които са супер неудобни за бързо обуване и събуване)... Цяла нощ валя дъжд, всички съхнещи дрехи бяха още по-мокри, от колкото преди да ги метна на простора … бях жалка картинка. Но очевидно не бях само аз така, а целия камп.

Отидох да си измия очите и зъбите. Покрай „чешмата“ се засякох с Гери от Варна и почнахме да си лафим, и да си споделяме болежките. Както си приказвахме и предложих на Гери "Дай да си направим едно селфи напук на всичките неволи“. Като видях на снимката, какви торбички имам под очите – явно наистина е била тежка нощ. Kазах си „Светльо, я се стегни! Тази мокра купчина камъни ли ще те събори?!”. Влязох в шатрата да си направя чай и излязох вън да си го пия на чист въздух. В този момент грейна слънчицe, мъглата разкри гледки към снежната шапка на Килиманджаро. Вече се чувствах добре. 

В този момент Светла пък донесе шоколад … а аз никога не отказвам шоколад. Едно парченце, но шоколад! Какво повече му трябва на недоспал планинар като мен? Чай, шоколад, приятна компания … животът е прекрасен!

Закусихме и по план трябваше около 10 без 15 да тръгнем нагоре към Baranco wall. Преди да тръгнем пак погледнах прогнозата за времето. Даваха го да вали проливно. Не може да бъде! Това до сега не ми се беше случвало! А предната група преди нас споделиха, че не е капнала капка дъжд, но нали съм си Марко Тотев …

В момента в който решихме да тръгнем и … заваля. И все пак да споделя чудото на нашата група. Въпреки всичките дребни на вид спънки, не знам от къде ги извадихме всичките тези усмивки. Как пък един не се изказа, колко е шибано, колко е гадно и т. н? 

Всичките вървяхме мокри и изглеждахме все едно идваме от фронта, но за сметка на това усмихнати до уши. Андрей вървеше напред и разказваше някаква весела история, като чувството му за самоирония показваше, че е много над нещата. Със Светла и Перата се включвахме от време на време и беше мега забавно. Прекосявайки поредният поток, вече никой не стъпваше като балерина и не се пазеше. Всички бяха толкова мокри, че им беше все тая.

По едно време всички спряхме. Включително и носачите, които минаваха покрай нас. За първи път ми се случи да попадна в задръстване в планината. Точно пред нас един от носачите така се изтрополи на земята, че чак се учудих, как този младеж се изправи невредим. Не исках да съм на мястото на човекът, чиито багаж прелетя няколко метра надолу. Но стават такива неща.

Дъждът поспря и усмивката отново грейна на лицето ми. Тайно си казвах „това беше за днес“. Тъкмо дъждобранът ми поизсъхна и … пак заваля! Понеже дъждобраните ни бяха 3-4 цвята само, да не говорим, че имахме 8 човека, които са с тъмно сини дъждобрани на Ferrino – не чуваш ли гласа, не можеш позна кой е човекът. И сега като гледам снимките – пак се затруднявам с разпознаването. А като се омешаме с някоя друга група – съвсем става сложно.

Стената на Баронко наистина бе красива и готина тръпка. Очаквах нещо технично, но се оказа че дори неспиращият дъжд не е никаква драма за преминаването и. Но заради засиления „трафик“ бе малко трудно със снимките. Но всяка открила се гледка надолу бе достойна за разказ.

Днес трябваше да е денят, в който гледките да са като в приказките. Вярно беше така! Въпреки облаците и мъглата, на моменти ставахме свидетели на приказни картини. Проливният дъжд, си се изливаше, прескачахме разни поточета, които липсват при слънчево време. Дори да не прескочим някое от тях – няма страшно! Мокър от вода не се бои. Въпреки времето и условията – не спирахме да си говорим, да си разказваме истории и да се смеем. Може да нямаш въздух да дишаш, но историята я разказваш до край.

Днес постоянно качвахме и спускахме. След поредното изкачване дъждът намаля. Бяхме се разбили на 3-4 по-малки групички. За никъде не бързахме. Боби, който е бивш национал по ски ни разказваше интересна история, а съпругата му Роси добавяше отделни щрихи. 

Но толкова интересен и увлекателен беше разказа, че Боби като спреше да си поеме въздух, спирахме и ние. Тук разбрахме каква е тръпката да ти е смешно, а да нямаш въздух да се засмееш. А бяхме само на 4200 м н. в. и това щеше да е най-високата ни кота за днес. В нашата групичка имаше и един човек, който бъкел български не разбираше, но бе винаги усмихнат – това бе местният водач Султан. Човекът бе просто щастлив, че въпреки времето и ние сме щастливи.

След почти 4 часа и половина се озовахме на Karanga Camp (3995m н .в.). Мястото на кампа представлява огромна камениста поляна, която е относително под малък наклон. Със стъпването ни на кампа дъждът се усили. Не беше валяло скоро! Температурата в часа на пристигането ни бе 2 градуса.

Бях доста гладен и все се надявах, че скоро ще обядваме, но шатрите не бяха опънати все още. Прибрах се в палатката си на сухо и започнах да си оправям багажа.  След около 2 часа (около 4 часа след обяд) ни поканиха на обяд. Чакането си струваше, имаше ориз със зеленчуци и много плодове. Аз както бях освирепял от глад …

Дъждът не спираше, но и ние след обяда не бързахме да отиваме по палатките. От нашата шатра отидох да си взема кабелът за зареждане на телефона от Дани в другата шатра и направо там останах. В тази шатра темите на разговор бяха доста различни от при нас. В случая всички си говориха за история. Когато дойде моментът, в който щяхме да анексираме Македония към България и се наложи да изляза за нещо от шатрата. Беше се стъмнило, но вече не валеше. Предстоеше зрелищно шоу тип „Килиманджаро“. Облаците изведнъж се отдръпнаха и планината се показа в цялата си прелест. Напълно контрастиращо с всичко – от някъде се показа и слънчице, което огря само снежната шапка. Беше красиво!

На вечеря най-разискваната тема бе, че вече никой няма сухи обувки. Днес повечето членове на групата са успели да намокрят и обувките, които са им за атаката. Водеха се преговори с готвачите на кампа за съдействие при сушенето им. Аз нямах такива проблеми и само бях страничен наблюдател, но моят съкилийник даже ходи да нагрява камъни, които да сложи в обувките си за атаката, за да изсъхнат по-бързо. Аз пък да не остана по-назад си намокрих спалния чувал с недобре затворена бутилка. Добре, че моя съквартирант Ванката имаше втори чувал. Температурата на комфорт бе 0 градуса, но то и вън в момента беше толкова. Малко хладно ми беше през нощта, но все пак заспах …

Ден 7: Karanga camp (3995 m н. в.) –  

Barafu camp (4673 m н. в.) - Cosovo camp (4870 m н. в.)

Добро утро! Тази нощ беше ужасна. Хем ми беше студено, хем ставах 5-6 пъти до тоалетна и после ми беше трудно да заспя. На всичкото отгоре трябваше да станем по-рано и да тръгнем възможно най-рано.

Всичките ми дрехи от вчера бяха точно толкова мокри, колкото бяха и вчера. Обувките ми също. Просто извадих следващият чифт. Имах и още едни, които първоначално бях обещал на Кирил, но той реши, че ще обуе найлонови торбички и тогава ще си обуе обувките. Така ще съхнат на краката му.

Ранното ни потегляне обаче нямаше да се случи. Носачите ни в кампа протестираха, защото вчера не е имало храна за тях. Още вчера с пристигането в лагера и забавянето на обяда усетих някакво напрежение, но днес предположенията ми се оказаха доста близо до реалността.

Използвах времето да си взема „душ“ в палатката, измих си зъбите и за първи път се видях в огледало. Не ми хареса гледката, но в сравнение с преди 2 дни изглеждах по-добре. Торбичките под очите ми подсказваха за системното недоспиване. Интересното е, че не чувствах някаква непреодолима нужда от сън, нито пък чувствах умора.

Изгревът днес внесе интересна красива нотка върху ледената шапка на Килиманджаро. Имах чувството, че с всички изминат метър нагоре, ставаше все по-красиво. Нито за миг не съм губил мотивация, от както съм в парк Килиманджаро. И днешния ден не правеше изключение.

Закусихме на бързо и потеглихме нагоре с над час закъснение от първоначалния план. Karanga camp бавно се смаляваше зад нас. Днес по необясними причини за самия мен, не ми се разговаряше с никого. Бях заобиколен от варненци и Гери беше взела думата. Разказваше нещо на „доктора“ от Ямбол и течеше кротка и премерена дискусия.

Аз бях в някаква летаргия и реагирах само в случай, че си чуя името или някой подвикне по име на моята адашка - Светла. Не знам защо, но винаги се обръщах. Трябваше да му измислим прякор на това момиче, за да не стават недоразумения, но нищо. Придвижвахме се по ясна пътека тип „вулканична“ пустиня с черни камъни и пясък. Много интересен лично за мен ландшафт. В лявата ни част бе ледената шапка на Килиманджаро, от която периодично  се спускаха красиви мъгли.

Планината ставаше все по-красива и я чувствахме все по-близо. Бях в добра форма и изкачването грам не ме изморяваше. Не ми  беше нито топло, нито студено. След едно от по-стръмните изкачвания спряхме за 15-минутна почивка. Честно казано не ми се спираше, но няма как – група сме. Използвах момента да пия вода и да си пренаредя нещата за съхнене върху раницата. Показа се слънчице съвсем за кратко и усещах, как кожата ми гори. Камито ми услужи с малко плажно масло и продължихме със същото темпо към Barafu camp.

Наклонът се увеличаваше, но беше красиво. Тайно се надявах в един момент облаците да се скрият и да напече слънце. Но вместо това – падна мъгла. Добре, че поне Barafu camp беше на близо. По план трябваше тук да почиваме близо час, за да може носачите ни да приготвят палатките в нашия лагер.

Barafu camp беше като кошер – всичко беше в шарени цветове от палатки и туристи, имаше много хора и всеки се суетеше за нещо. Срещнахме много от хората, с които бяхме в самолета или сме се засичали по другите лагери. С табелата на кампа се снимаха хора от Китай, Германия, Румъния, Полша, Белгия и много други. Нашата група използва този 1 час пауза за снимки, хапване, разговори по сателитния телефон и лафче. Като цяло този час мина неусетно.

Докато снимах колеги от групата (100% мъжка компания) се появи готина мацка, която искаше да я снимаме. Всички мъже тръгнаха да се изтеглят в различни посоки и мацката се възмути, и попита „къде се разбягахте всички?“. В този момент всичките почнахме да се смеем и както нямаше с кого – веднага услужливо се върнаха всички и направихме компания, и фотос.

В един момент нашия водач Дидо ни направи знак, че тръгваме и пак в индианска нишка потеглихме нагоре. Малко след края на лагера вече започнахме да ходим само по сняг. Аз бях с трисезонните обувки, но за мен лично това не бе проблем. Даже ми доставяше удоволствие това, как хрупа снега. Появи се лек ветрец и се наложи да си закопчая ципа на мембраната. Слънцето се показваше от време на време из между облаците, но си беше хладно.

Ходенето не продължи дълго (или по-скоро аз не го усетих), и се появиха и първите палатки на Cosovo camp.  

Cosovo camp се намира на 4870 m н. в. Този лагер е в арктическата зона на планината Килиманджаро, който често се използва като място за почивка по пътя към върха, както и при спасителни операции. Може да се използва и като лагер за нощувка, но трябват специални разрешителни, които ние слава Богу имахме. Друго голямо предимство на лагер Cosovo, е че я нямаше лудницата на Barafu camp, който се използва най-често за атакуващ лагер, а и ни спестява близо 200 метра денивелация при изкачването на вр. Ухуру (5895 м н. в.).

При пристигането ни в кампа, носачите ни се заеха с разчистването на терена за палатките. Бая сняг имаше за разчистване, премесен с камъни. Хубавото беше, че облаците се поскриха и пекна слънчице. Така отрицателните температури по не се усещаха, но пък усещах парене по лицето, срещу което дори дебелия пласт плажно масло не помагаше. Наличието на слънце използвах и за сушене на дрехи. След толкова дъжд, по-скоро си задавах въпроса „А кое е сухо?“.

Викнаха ни за обяд и след стабилно хапване се отправихме към палатките за почивка. Успях да поспя около 1 час, след което станах да се поразходя из лагера. Имахме перфектни гледки към планините наоколо, както и към, вр. Ухуру. Ходил съм доста по планините, но днешните пейзажи смело мога да кажа, че бяха нещо, което не съм и сънувал, че ще видя на живо. Невероятна красота! Имаше облаци, но те правеха гледките още по-красиви. Смело мога да кажа, че можех така цял следобед да седя и да си зяпам.

Хладничко беше, но слънцето притъпяваше усещането за студ. Уви – беше време да си оправям багажа за атаката на върха тази вечер. Нямах проблем с избора на дрехи и всичко, което щях да облека миришеше на чисто, свежо и щях да го облека за първи път, от както съм тук. За разлика от други колеги – моите обувки бяха сухи и се надявах на топло и комфортно изкачване. Тази нощ отново щях да разчитам на добрата стара La Sportiva Trango Alp, която ползвам от години в зимната планина.

След като слънцето се скри си стана студено. Пренаредих си целия багаж и направо се облякох с дрехите за атаката. Като си прибирах мокрите дрехи се впечатлих от това, как изглеждат чорапите ми. Бяха с формата на бумеранг и от студа бяха придобили същата твърдост, тъй като все още бяха мокри. Ниските ми обувки с мембрана също бяха доста мокри. Но пък останалата част от „прането“ ми беше изсъхнало.

Събрахме се отново в шатрите за вечеря. Мериха ни сатурация, обсъждахме плана за атаката и въобще всичко касаещо изкачването тази нощ. Бях супер спокоен и просто си похапвах и слушах останалите. Вечерята бе стандартна, тази вечер плодовете бяха много вкусни. Готиното в нашата шатра бе, че винаги имаше храна за всички, а и с Боби, Роси, Ойген, Ради и Киро се разбирахме перфектно. Винаги така си сипвахме храна, че да има за всички и всеки да опита от всичко. Но и нашият отговорник по шатра Сейф се стараеше да ни угоди.

След вечерята се разбрахме с моя съкилийник по палатка да легнем към 21:00 часа, за да опитаме да поспим. Изкачването тази нощ щеше да е на 2 групи, като първата тръгва в 12:30, а втората в 1:30. В случая и двамата щяхме да сме с втората група и се надявахме да успеем да се възстановим.

Така в 21:05 часа взех една от алуминиевите ми бутилки и Сейф ми я напълни с топла вода. Пъхнах я в спалния чувал и се хоризонтирах в палатката. Според телефонът ми, вън беше -4 градуса, като през нощта го даваха да падне под -14 градуса. Притворих очи и почти се унесох, когато на вън се изви силен вятър, който започна да клати палатката ни. Май спането трябваше да бъде отложено за неопределен срок от време. Единственото, което ме притесняваше е, да не се разминем с изкачването на вр. Ухуру (5895 м н. в.). Все пак всички бяхме дошли именно за това. За щастие обаче около 22:30 часа времето утихна. Много ми се ходеше до тоалетна, но като знам, колко усилия ми коства всяко излизане от палатката … Само ставането и излизането от чувала ме запъхтяваше. Като стана изчаквам 30-на секунди да нормализирам дишането и обувам обувките. След това почивам пак 20-на секунди и тръгвам до тоалетната, където пак стигам запъхтян. Обратният път също иска своите усилия, но на тази височина е така.

Време бе за втори опит да поспя. Моят съкилийник също не спеше. Разменихме точно 2 приказки и постепенно съм се унесъл.

 

Ден 8: Атака! Cosovo camp (4870 m н. в.) – Stella Point (5756 m н. в.) – вр. Ухуру (5895 м н. в.) – Cosovo camp (4870 m н. в.) – Millenium camp (3950 m н. в.)

Събудих се в 0:30 часа, когато първата група потегляше. Облякох се на бързо с мембраните и се запътих към палатката за закуска и чай. Очаквах по-питателна храна, но и палачинките с шоколад ставаха за ядене. Имаше и плодове. Странно, но въпреки, че скоро вечерях – пак бях гладен. Направих си чай, напълних си термоса и бутилките с вода. Само чаках на нисък старт да потеглим. Не знам от къде това олимпийско спокойствие, но грам не се притеснявах. Българският ни водач Даниел се появи за кратко само да каже, че след малко тръгваме и излязохме на вън. Беше студено, но нямаше никакъв вятър. Около мен цареше суматоха и всички се бяха отдали на последни приготовления. Даниел спомена, че ни предстоят около 7 часа преход само нагоре.

Точно в 1:30 часа потеглихме нагоре по пътеката към върха. Движихме се в индианска нишка, като на всеки 4-5 човека до нас имаше по един водач от местните. Небето беше ясно и въпреки, че беше посред нощ – не беше толкова тъмно. Звездите грееха ярко, чувствах се по-близо до тях от всякога! Всеки поглед към небето бе наслада за очите. Бях си включил челника на най-слабата бяла светлина и това ми бе напълно достатъчно, за да виждам къде стъпвам.

До където ми стигаше погледа в далечината напред се виждаха светещи челници. Поглеждайки назад – също. Движихме се в типичното за тези надморски височини темпо – бавно и монотонно. Когато някой се разбързаше и чувахме само „Pole, Pole”, което от езика суахили в превод означаваше „бавно, бавно“. Компания по пътеката нагоре си правихме с Камито, Светла, Прокоп, а зад мен бяха Боби и Роси от нашата шатра. През цялото време успоредно с нас се движиха местните водачи. Най-често бяхме в компанията на Султан (Така и не каза на коя империя) и Барака (Не Обама! Попитах го, но скромничи). Някои от водачите даже предлагаха на участниците в групата, да им носят раниците. Нищо изненадващо, но имаше мъже по 2 метра и 100 кг, които се възползваха от тази екстра. Дамите ни за сметка на това бяха железни! Газиха в снега смело нагоре с раниците без да се оплакват.

Първите 2 часа минаха неусетно за мен. На всеки 30 минути ни даваха кратки почивки. Ползвахме ги за преобличане, вода, тоалетна и др. такива. Единственото неприятно на тези почивки бе, че като спре човек на едно място и изстива. На третия час вече започна да ми става доста студено и при следващата почивка си облякох пухенката. Някой от групата спомена, че било -12 градуса. Както биха казали нашите метеоролози – температури нормални за сезона.

Останалите участници от групата обаче имаха и други проблеми. На Жени и беше студено на ръцете, на Ками и се гадеше, на почти всички им се спеше … Стана ми жал за Жени и и дадох моите ръкавици, а аз си извадих от раницата лапите, които са супер неудобни за ползване, но са топли. Най-голям голям фурор обаче предизвика изваждането на кенчето с кола. Почерпих Ками, зад гърба си чух Анди и Боби, които също искаха, за да се посъвземат. Боби благодари сърдечно и каза, че съм извадил живителната напитка в най-точния момент. Тъкмо се чудих, как ще прибера отворено кенче после в раницата, но така и не се наложи, защото го изпихме. Така заредени и позакърпили положението – продължихме напред.

Около 5 часа след полунощ започна да се развиделява. Челниците в групата започнаха да гаснат един по един. Продължавахме да се движим със същото бавно и монотонно темпо. Водата в бутилките на някои от колегите в групата бе замръзнала. Аз моята вода я бях преполовил и я мешах с тази от термоса. 

Чувствах се в перфектна форма чаках с нетърпение да достигнем първата важна точка за днес - Stella Point (5756 m н. в.). Смятах, че това ще е паметен за мен момент, но грешах. Моментът, който ще помня цял живот със сигурност настъпи около 5:30 часа сутринта и това бе изгревът! 

Беше извънземно красиво и трудно може да се опише с думи. Нашият български водач Даниел Димов ни даде 15-минутна почивка, за да можем всички да се насладим на този момент. Слънцето, облаците под нас, въобще цялата панорама бе невероятно красива. Едва сега си дадох равносметка, че дори и да не се кача до най-високата точка на Килиманджаро, аз няма да си тръгна капо.

Почивката мина като миг, а ние трябваше да продължим напред към Stella Point. Групата ни все още бе в пълен състав. Намирахме се на около 5600 м н. в. и вече височината започна да се усеща. Имаше хора, които буквално вървяха и спяха. А без слънчевите очила беше изключително кофти тръпка. Температурите бяха под нулата, а в същото време усещах, как лицето ми гори. С изгревът обаче започнахме да виждаме и не толкова приятни гледки. Виждахме хора, които буквално ги „смъкват“ на гръб. Височинната болест не прощаваше на никого. На места виждахме повръщащи туристи, а на едно момче (не от нашата група) направо си му подаваха кислород от бутилката, защото беше в състояние граничещо с безпомощност. Гледките не бяха никак приятни, но това по никакъв начин не повлия на мотивацията ми. Даже се опитвах да бъда заразен и да мотивирам хората около себе си. Нашият водач Султан пък пееше готини танзанийски песнички, които повдигаха духа на групата. Когато е весело, крачката спори.

В 7 часа без 15 минути най на края достигнахме Stella Point (5756 m н. в.)! Тук трябваше да се срещнем с първата група, които бяха тръгнали в 12:30 часа. Оказа се обаче, че от тях 3-ма се бяха отказали. Нашата си група си бяхме в пълен състав. От тук до вр. Ухуру (5895 м н. в.) оставаше около час. Не изглеждаше стръмно, да не кажа, че трудното беше минало. Или поне така си мислих. Около себе си чувах реплики от типа „Не мога повече, аз съм до тук“, но бързо порязвах подобни изказвания. Заедно бяхме тръгнали, заедно ще достигнем мечтаната цел.

След кратка почивка закрачихме със Светла и Камито по кратерния ръб. Гледките наоколо бяха с 360-градуса видимост. Слънцето грееше много приятно, появи се съвсем лек ветрец. Срещнахме румънската група, която вече беше изкачила върха. Изглеждаха така сякаш се връщат от фронта. Гледах ги и как криволичат все едно са пияни, но ако трябва да съм честен – аз се чувствах по абсолютно същия начин. Като гледах и хората около мен – не само аз.

Тук движението ни бе по-различно. Буквално правихме по няколко крачки и спирахме да поемем въздух. Така крачка по крачка – към върха. Въздухът бе изключително рядък и бързо се изморявахме. По някое време настигнахме Гери и Илийката. Гери беше легнала на земята и мрънкаше. Отидох и подритнах леко обувките и по подметката. Казах и да става, да не се прави на малка, че е поне 1 глава над мен. Явно обаче и тя беше загубила чувство за хумор и продължи да мрънка. Започнах я от начало „Хайде сега, виж го къде е, тук ли ще лежиш баш? Хайде ставай, не си от вчера в планината“ и подадох ръка. Тя се изправи и продължихме заедно нагоре. През това време водачът ни Барака постоянно обикаляше около нас и питаше всичко наред ли е. Явно беше загрижен човека. Наистина се стараеше момчето, даже ни предложи да ни носи раниците. Аз естествено отказах. Някак щеше да ме е срам после да разказвам „Качих се с ръцете в джобовете, понеже имаше кой да ми носи раницата“.

Така с бавна и монотонна крачка, в 8:00 часа, в краката ни беше покривът на Африка – вр. Ухуру с неговите 5895 m н. в. След 6 часа и половина от атакуващ лагер Cosovo camp.

Гледките от върха са невероятни! Определено си струваше изкачването и има какво да се види. Времето беше ясно, с лек ветрец и много слънчице. От всички страни на планината се виждаше море от облаци

 

 Единствено не ми харесваше, че имаше прекалено много хора на върха. Но това са някакви дребни кахъри. Времето беше превъзходно и буквално се чудих, на къде по-напред да снимам. Много беше красиво и приятно. Не мина и без задължителната снимка на групата. Готин ритуал, който щеше да остане за спомен на всички нас успели да се качат успешно до тук.

Приятна изненада се оказа краткото интервю с нашия водач Даниел Димов, което даде специално за BTV. Интервюто може да го изгледате тук:

 

Прекарахме сумарно около 20 минути на върха и се запътихме надолу. Снегът беше започнал да омеква и започна да се пързаля. На изкачване не използвах котки, но за слизането с Ками и Светла решихме, че няма да рискуваме и ще ги обуем. Така и така ги мъкнем в раниците. Слънцето така силно грееше, сякаш бяхме на плажа в края на юли. В същото време сняг газихме … странна тръпка.

При слизането гледах да спазвам основното правило – без да бързам и гледам максимално да си пазя краката. Светла се оплака от някакви дребни болежки, а на Ками продължаваше да и се гади. На мен пък стомахът ми буквално се взривяваше, но това бяха все нормални неща. Нещото, което най-много ме мъчеше бе гладът. Бях освирепял от глад и само това ми беше в главата. А аз когато съм гладен съм отвратителен човек! Но въпреки всички тези неволи си крачехме спокойно надолу. Така за много кратко време стигнахме отново на Stella point. Тук направихме кратка почивка и продължихме надолу. 

Първоначално се появи лек ветрец и навлязохме в облаци. Стана и леко хладно, но 20-на минути по-късно напече отново и този път беше зверски. Снегът по пътеката постепенно отстъпи място на ситните камъни и беше време да свалим поредната порция дрехи, както и котките. Намазах се отново с плажно масло. Имах чувството, че лицето ми буквално е обхванато от пламъци. Отгоре бях само по термо бельо и ветровка. Не знам как слънцето намери пролука, но скоро и вратът ми пареше. Групата ни доста се разпокъса и движихме двама по двама и то на дистанция един от друг. Светла и Камито избягаха напред, а аз с бачи Драго от Ловеч вървяхме заедно почти до кампа. По едно време застигнахме и други от нашата група. Горе-долу по едно и също време пристигнаха повечето от нас обратно в Cosovo camp. Моят съкилийник също беше на линия. Разбрахме се точно с 2 думи, че имаме точно 2 часа, за да поспим и да починем преди да съберем багажа и да продължим със спускането към Millenium camp. Помня само как си събух обувките, облякох една чиста тениска и се пъхнах в спалния чувал. Събудих се сам точно час и половина по-късно. Бях се наспал и се чувствах в чудесна форма! Моят съкилийник Ванката също беше успял да поспи. По принцип Ванката спи много леко, но точно сега не му е направило никакво впечатление, като съм се наспал, оправил багажа и излязъл от палатката.

Малкото хора, които срещнах из кампа бяха с приповдигнато настроение. Всички бяхме супер щастливи от преживяното. Останалите просто спяха …

След като хапнахме, заредихме батериите и събрахме багажите, към 13:00 часа потеглихме надолу към Millenium camp (3950 m н. в.). Макар, че всички бяха умрели за сън, настроението в групата бе съвсем различно. Движихме се в дълга индианска нишка и обсъждахме преживяното от полунощ насам. За норматив се спуснахме до Barafu camp (4673 m н. в.), където имахме съвсем кратка пауза за преобличане, след което продължихме напред. Буквално 10-на мин след Barafu camp (4673 m н. в.) теренът рязко се промени. Големите троши-крак камъни отстъпиха място на пустинно-вулканичния пейзаж. Както си ходихме и пред на се появи хеликоптерната площадка. На няколко пъти бяхме виждали да лети хеликоптер, бях убеден, че площадката е действаща и малко по-късно се оказах прав. Цената на това „удоволствие“ при спасяване към датата на моето посещение бе 3500$. Това което ми стана смешно е, че в страна като Танзания има хеликоптер от години към планинската служба, а в Европейска България до скоро нямахме.

Тук пътеката стана достатъчно широка, за да можем да движим по двама-трима човека един до друг и да си приказваме. Така отново се озовах при Камито, Светла и нашия български водач – Венци. При слизането ни от вр. Арарат (5137 m н. в.) с Венци дойде идеята за дестинацията на която бяхме в момента. Така повдигнахме и темата, коя е следващата дестинация. Всички бяха много пестеливи в отговорите си. Или не искаха да кажат или наистина не бяха решили. Аз обаче имах план още от преди 3-4 месеца и споделих следващата дестинация, с което всичките ги втрещих. Да, не беше планинарска, но беше супер нестандартна. Това, което не знаех тогава бе, че плановете ми ще претърпят промяна и то по независещи от мен причини.

Спряхме отново за кратка почивка за вода и преобличане. Тогава Боби попита на висок глас „Я си кажете сега, сега ако на някого от вас му предложат определена сума, би ли се върнал още утре там горе?“. Последва тишина, която можеше с нож да се реже. Аз с усмивка отговорих „Ако аз ще получа сумата, зависи от сумата. Но защо не?“. Това предизвика приятелски усмивки по много от лицата в групата. Това, в което всички бяхме единодушни е, че все още асимилираме случилото се и никой от нас не бе в състояние да отговори, дали би си го причинил отново.

Така с усмивки и вече нова тема на разговор, продължихме към Millenium camp, където ни предстоеше последна вечер в планината Килиманджаро.

Постепенно теренът започна отново да се променя. Камъните станаха по-едри и започнаха да се появяват храсти. Както си вървяхме и си приказвахме с Ками, покрай нас преминаха носачи, като един от тях се преби с всичкия си багаж буквално на 2-3 метра от нас. Много жал ми стана за този човек. Отидохме с Ками да го видим, всичко наред ли е. Подадохме му ръка да се изправи. Попитахме го, дали има нужда от нещо, нещо боли ли го … Човекът явно беше доста притеснителен, защото дори не поглеждаше към нас. Въпреки, че отказваше, на края успяхме да го навием да му помогнем, да натовари отново всичкия багаж на главата и на гърба си. Дъфълът, който носеше на главата си не мисля, че тежеше стандартните 15 кг, но това е една друга тема на разговор. Отделно на гърба си имаше и тежка раница. Стиснахме му ръка на момчето и той побягна надолу.

Малко преди кампа започна съвсем леко да ръси. Като се има в предвид какви дъждове ни праха на изкачване – никой не отрази този дъжд, като нещо ненормално.

При пристигането в кампа се отбихме да ни запишат в книгата. Напъхахме се всички под стряхата на къщурката и чакахме търпеливо да ни викнат, когато палатките ни бъдат разпънати.

Докато чакахме Светла хвана от някъде интернет и ни пусна клипче от BTV, в което отразяват нашето изкачване. Интервюто бе дадено от нашия водач Даниел Димов директно от вр. Ухуру. В последствие ще се окаже, че моето семейство е научило за успешното ни изкачване именно от телевизията. Но коментарът на Андрей от нашата група бе красноречив: „Светльо, щом не си им казал, че си 10 дена на риба, а те да те видят по телевизията, че си на Килиманджаро – пак добре!“. Последва бурен смях от всички …

Настанихме се в Millenium camp. Явно тук беше валяло доста, защото всичко бе подгизнало, но вече до такава степен бяхме свикнали, че въобще не го отразих. 

С моят съквартирант по палатка Ванката даже успяхме да поговорим с носачите, които ни носиха багажа и се грижиха за нашия комфорт. Един от тях беше момчето, което се грижеше за храната в шатрата ни – Сейф. В знак на благодарност за положените грижи, аз му подарих ниските си обувки Salomon X Ultra LTR GTX, както и една от тениските ми от супер бързо съхнеща материя, специално брандирани за Килиманджаро от моя спонсор – Обединена Българска Банка. Сейф супер много се зарадва и ме прегърна. А на другото момче, което беше с него му подарих гетите си, които така или иначе щях да пенсионирам след този преход.

От съседната палатка Боби също им подари на неговите носачи различни неща от екипировката си. Тези момчета просто заслужаваха. Беше ми жал, че ходят зле екипирани. Докато ние ходим с хубави обувки, с твърди подметки, някои от тях са по чехли …

Бях седнал пред палатката и Сейф дойде при мен да ме види. Заговорихме се и момчето разказа за работата си като шерп, готвач и за живота в Танзания. Момчето бе на 23 г., не беше семеен. От скоро бе в планината и много му харесваше. Не знаеше къде се намира България, но знаеше къде е Гърция … та на север от Гърция. Показах му снимки на семейството си и той беше впечатлен, колко много сняг пада в Българските планини, както и колко са красиви. В този момент дойде още един шерп, който се присъедини към нашия разговор и ни пусна танзанийска музика от телефона си. Така от темата „България“, минахме на тема „Танзания“. На подвеждащият въпрос „А ти, какво знаеш за нашата страна, Танзания?“ просто им скрих шапката. По много интересен начин реагираха на това, че Килиманджаро ми е детска мечта, както и на това, че знам толкова много за Тарангире, Серенгети, Нгоронгоро и езерото Виктория. Реагираха странно и на фактът, че няма да ходя на сафари поради финансови причини. Но пък бяха супер впечатлени от изречението „Когато някъде по света говорим за сафари в Африка, то винаги говорим за Танзания. Там е най-доброто сафари!“.

Малко по-късно се събрахме за вечеря в шатрата. От нашата шатра само Ради не беше успяла да се качи до вр. Ухуру, но пък всички бяхме в страхотно настроение. Вечерта премина в разкази и показване на снимки.

Ден 9: Millenium camp (3950 m н. в.)  - Mweka camp (3100 m н. в.) – Mweka gate (1640 m н. в.) – гр. Моши

И тази сутрин, както по традиция ни събудиха към 6 часа сутринта. Странно, но почти всички се бяхме наспали и се чувствахме във форма. Всички  дрехи, които бях оставил да съхнат си бяха все така мокри, но грам не ми пукаше. Разходих се из кампа да си измия очите, тоалетна, лафче с другите от групата и чай. В 6:30 часа закусихме, а в 7 часа вече потеглихме към Mweka camp. 

Маршрутът ни днес е еднопосочен и се използва само за слизане, което е изключително удобно. Първоначално е с едни високи „стъпала“ от камъни, но постепенно се подобрява и става що-годе нормално за ходене. Бяхме навлезли в пояс, където бе каменисто, с ниски дървета и храсти. Тук не бях преценил правилно, какво да облека. В последствие се оказа, че не съм само аз. Масово бяхме с термобельо и дрехи за по-студено време. Беше облачно, но тайно се надявах, че днес няма да вали. Движихме се в индианска нишка, но на къса дистанция един от друг. Почти не сме спирали да си говорим. В сравнение с друг път, по-рядко се налагаше да правим път на носачите. Днес направо се ядваше.

Постепенно навлязохме в ниска гора, която постепенно премина в джунгла. Пътеката бе почвена и щадяща краката – ебаси кефа! За около час и половина се озовахме в Mweka camp на 3100 м н. в. Тук нашите водачи ни дадоха 15 минутна почивка. Тук използвах момента да се съблека, че вече умирах от жега. Светлето пък извади отново от дълбоките запаси шоколад и ни почерпи с Камито и Перата. Аз никога не отказвам шоколад … това бе едно от нещата, които не си бях взел за тази експедиция и съжалявах.

След кратката почивка навлязохме в джунглата и групичката ни се поразкъса. Джунгла обаче е прекалено силна дума. По-скоро приятна тропическа гора. Пътеката е приятна за ходене, всичко е много зелено, красиво, екзотично, а песента на птиците е истински музикален спектакъл.

Групата ни се поразкъса и в един момент се движих в пакет с Гери, Илийката и Киро. За нас пък бяха водачът Венци и Жорката. Постоянно прелитахме от тема в тема и все интересни неща. Прекъсвания на разговорите имахме само от маймуните, които подскачаха над главите ни по дърветата и от песните на папагалите. Тук откровено си казвам, че много ми хареса. Бяхме като сафари на живо. А вековните дървета наоколо определено впечатляваха. За капак засякохме и група с водач на телевизия Discovery Channel, който показваше на групата си растения ендемити, които се срещат само тук в парк Килиманджаро. 

Човекът нямаше нищо против, че и аз да гледам и да подпитвам разни неща. Определено интересно се получи. За съжаление не можех да остана, колкото ми се искаше. Трябваше да догонвам групата си.

Седем минути след 12 часа вече бяхме на финала на нашия преход – Mweka gate (1640 m н. в.). Тук е мястото, от което щяхме да се вземем довиждане с парк Килиманджаро, а също така с нашите шерпи и местни водачи. Тук моят приятел и шерп по време на цялата експедиция – Сейф се появи с моите вече бивши обувки „за дъжд“. Така ги беше почистило момчето, че бяха неразличими от нови. Той дойде, прегърна ме и благодари за всичко. Човекът, който трябваше да благодари всъщност съм аз. Това момче буквално направи чудеса за мен и групата от шатрата, в която се хранихме. Искрено му пожелах успех и да бъде все така добър човек. Попитах го, кога е следващата му група. Отговорът му бе, че до няколко дни тръгват обратно нагоре. В следващата група пак имало българи. Тогава аз се усмихнах и му казах „Ако може, носи през цялото време тениската, която ти подарих“. Прегърнах го и се разделихме по живо, по здраво.

Докато ни натоварят багажа по бусовете се разположихме на беседките в кампа. В този момент се появи Светла с бира в ръка. Това беше много тежък за мен момент … веднага я попитах, от къде се е сдобила с нея. Тогава Драго се появи от някъде и каза, че 3 бири били 10$. Направо извадих десетачката и му казах да носи! 

Дойде и едно момче, което ни предложи, срещу 2$ на човек, да ни почистят обувките. Първоначално ми се стори лоша идея, после си погледнах краката, размислих и реших, че няма какво да губя. Така седнах по чорапи на беседката с Ками, Андрей Перата, Цвети и Жени да пием бира. Светлето нещо беше взела думата и разказваше някаква история. После стана на въпрос за Ком – Емине. Оказа се, че май от цялата група само аз го бях изминал цялото от край до край.  След като казах, че имам и 3-те Е-та в България и темата отиде съвсем на майната си. Даже дадох линкове към пътеписите на Жени. Цвети малко неласкаво каза, че не иска нищо от човек, който се занимава с кредити (аз понеже не се занимавам с такива неща, не го приех лично).

В този момент нашият български водач ни каза, че като ни дойдат обувките и потегляме. А обувките дойдоха съвсем малко след това. Моите специално бяха сухи, но неразличими от нови. За 2$ това бе направо извънземен резултат. За малко щях да си забравя щеките на беседката, но предвидливо някой от групата ги беше взел със себе си.

Спускането с буса към цивилизацията лично за мен бе много емоционален момент. Няма какво да се лъжем – не ми се тръгваше. Неволно направих сравнение с изкачването на вр. Арарат (5137 м н. в.). След изкачването му, когато си тръгвахме ходенето не ми беше стигнало. Чувствах се така сякаш имаше нещо недовършено. Тук на Килиманджаро обаче не беше така. Чувствах се удовлетворен, спокоен и най-вече щастлив. Със сигурност голям принос за това имаха и хората от групата с която бях.  Тайно се надявах, че с повечето ще продължим да поддържаме връзка и да обикаляме планините по България и светът.

Първата спирка на бусчето беше в един „мол“ за сувенири. Имаше доста и интересни неща. Цените категорично не бяха ниски, но пък кефът цена няма. Напазарувах магнитчета, подаръци за семейството ми и колегите, които ми удариха рамо за пътуването ми до тук. След това продължихме с буса към хотела.

Тази вечер за мен бе последна с групата. В 3:40 часа след полунощ бе полета ми за Истанбул, от където с друг полет се прибирам в България. Имах много малко време да се оправя и да събера багажите. Определено няма да забравя, какво е да си вземеш душ с наистина топла вода след 1 седмица пауза. Въпреки, че съм човек, който почти не се поти – удоволствието бе неземно. А след като се обръснах – ми, че аз започнах да приличам на бял човек 😊

На вечеря имахме кратка церемония по връчване на сертификатите за изкачване на вр. Ухуру (5895 м н. в.) в най-голямата свободно стояща планина на планетата. Сертификатите бяха 2 бр. – един от фирмата организатор и един от Танзанийското правителство с баркод за проверка, който си е съвсем официален. 

Сертификатите ни ги връчваше един от българските ни водачи – Венци Костов.  След като хапнахме се сбогувах с всички от групата и се отправих към стаята си. Щях да пробвам, да поспя 1-2 часа …

ДЕН 10: Моши (Танзания) – Истанбул (Турция) – Плевен (България)

Подремнах 2 часа и в 0:30 часа потеглихме към летище Килиманджаро. От нашата група тази нощ щяхме да летим само аз, Венци, Вили и Ангел. Покибичихме 2-3 часа на летището и се качихме в самолета. Там засякох човекът от Тунис, с който бяхме заедно на полета от Истанбул до Танзания. Той много се зарадва, че ме вижда, прегърна ме и започна да разпитва, как е минало при мен. Аз му казах, че има много за разказване и че дори 7-чaсовият полет до Истанбул, няма да ми стигне за всичко. Тогава той сподели, че не е успял да се изкачи на вр. Ухуру, но въпреки това е изкарал чудесно и със сигурност ще запомни този момент за цял живот. И аз бях сигурен в същото за себе си. Преживяването е страхотно. За съжаление с тунизиеца този път не бяхме съседи по места в самолета. До кацането в Занзибар бях сам, а от там се качиха 2 дами, които разговаряха на развален немски. Бяха майка и дъщеря. Приликата бе поразителна. След кратък разговор се установи, че са от Австрия и са били на почивка в Занзибар. Аз като им споделих от къде се връщам, естествено последва въпроса „В Алпите ходил ли си?“. Тук явно не съм успял да скрия емоцията си, защото по-младата дама веднага каза: „О, да ходил си! Къде по-точно?“. И така се заприказвахме за Австрия. За тях беше голяма изненада, че съм бил известно време в Австрия и че познавам отлично родният им град Залцбург. Като цяло се оказаха супер приятна компания.

След изгрев слънце вече имахме гледки. Африка ни показа красота и екзотика от мистична Етиопия. Вярно в супер ситен мащаб, но все пак беше нещо. Без да преувеличавам, тези 7 часа полет въобще не ги усетих. Почти през цялото време бях насаме с мислите и чувствата си. Групата вече ми липсваше. Вълнувах се от преживяното, но още повече се вълнувах, че ще видя семейството си. Особено за дечицата ми бе много мъчно.

С кацането си в Истанбул се бяхме филмирали, че имаме твърде малко време за придвижване до гейта на следващия полет. Така се наложи да потичаме с Венци и компания и лекинко да прередим няколко човека, за да минем възможно най-бързо всички проверки. На края се оказа абсолютно излишно, защото часът, който гледаме е от друга часова зона … но здраве да е 😊

На гейта в Истанбул се срещнах с моята колежка Катя и Жоро, с които пътувах от Плевен към София и щях да се прибера със същия полет и после с кола до Плевен. Катя много ми се зарадва и ме прегърна. И двамата имахме много за разказване. Уговорихме се, къде да се чакаме на летището в София и се разделихме.

За разлика от предния полет, този до София бе пълна скука. Успях да подремна малко и се събудих буквално с гледка към вр. Ботев (2376 м н. в.) в Стара планина. Беше с красива бяла шапка, макар и доста малка в предвид, че е началото на февруари. Усмихнах се! Въпреки, че идвам от екзотична планина, аз пак си обичам българските планини. Имаме си 39 планини и всяка една от тях е красива по свой начин.

След супер меко кацане се намерихме с Жоро и Катя на летището и се запътихме към паркинга, където бе колата на Жоро. Пътувахме спокойно и комфортно до Плевен, като по пътя ритуално спряхме в с. Петревене да хапнем. След като получих разрешение от останалите спътници си поръчах шкембе-чорба. Както винаги бе страхотна! В тези 10-на дни просто си ми липсваше българската кухня. Горе долу час след като тръгнахме от ресторанта си бяхме в Плевен. Чувствах се щастлив! Килиманджаро е едно страхотно изживяване, но вкъщи при семейството е най-добре …